Тя просто стоеше и гледаше, гледайки как се сервира храна в болничното кафене.
Много неща сайт за запознанства с реге сингли. Косата й беше светлокестенява, наклонена към санруса, около раменете и падаше върху очите й като сив парцал.До ушите й беше спусната тъмнокафява плетена шапка.Лицето й изглеждаше мръсно, а очите й бяха тъмни.Тялото й покриваше износена риза с вид на плъх.На краката й имаше чифт добре износени маратонки;тя не носеше чорапи.Изглежда, че беше на около пет фута три или нещо повече.Избелели сини дънки с дупки покриваха краката й.Изглеждаше разрошена, уморена и гладна.Обърнах се и тръгнах към гаража, готов да се прибера.На половината път през фоайето спрях.Не можах да обясня защо, но нещо не изглеждаше както трябва.Не се чувстваше правилно.Обърнах се и се върнах обратно към кафенето и там беше тя, все още гледайки персонала на кафенето да раздава чинии с храна на чакащите клиенти.„Кажи, не можеш да си толкова гладен, за да искаш храна от болничното кафене сега, нали?“Не получих отговор.Нищо, нада, зилч, дори и отговор да се махна от мен.Опитах отново: „Няма ли нещо като топене на риба тон и бекон, което да предизвика интерес към готвенето на Марта Стюарт?“Никога не съм бил награда за повечето жени, не съм толкова твърд към очите, но след втория опит повечето или ме ритаха, или хвърляха нещо.Това момиче не направи нито едното, нито другото.Изглеждаше, че в пясъка беше начертана линия;Все още не бих се предал.Протегнах ръка и я докоснах по рамото.Тя отскочи, стреснато, след което се обърна от мен.„Здравей… Добре ли си?“Отново няма отговор.Вбесявах се.Посегнах отново към нея и точно когато бях готов да докосна рамото й, тя се обърна към мен.Виждах, че в джоба на ризата й имаше лист хартия.Тогава забелязах, че е от спешното отделение на болницата, тъй като логото на болницата се виждаше ясно отвън.Преди да успея да реагирам, тя протегна ръка и с намигване извади химикалка от джоба на ризата ми.Тя се огледа и извади вестник от кофата за боклук.Тя вдигна коляното си, използвайки го, за да задържи хартията, докато пишеше по полето.Тя откъсна парченце и ми го подаде заедно с писалката ми.Писането й беше нестабилно и трудно за четене, но можех да го разбера.Тя сякаш беше на нещо.Помислих си: „Боже, наркоман в болница“.Тя беше написала: „Казвам се Лиза. Вземете ярки цветове, които да съответстват на тези нейни брилянтни сини очи. Тя изглеждаше не на място, като Глен Бек на митинг на Обама. Да, днес може би малко“.Но лъжата проработи, тъй като Сара сякаш малко се разведри.Казах си сбогом и казах на триото, че ще се върна утре.Бях се отбил на път за вкъщи, както през последните три дни.„Карън, разбра ли имейла и номерата на мобилния ми телефон? Карън кимна с глава и аз излязох от стаята. Изглежда, че най-добрите в Бостън я намериха да се скита из бизнес квартала онази вечер.Тя нямаше лична карта, нито портфейл, нито портмоне, нито пари.Смятаха я за бездомник и я доведоха тук.Това е краят на историята.Поглеждайки назад към Лиза, тя изглеждаше уморена.Засега тя вече не беше гладна.Забелязах пръстите й, бяха добре маникюрирани и излъскани.Очите й бяха светли, не като очите на наркоман или наркоман.Очевидно е имало история зад тази дама.Изглеждаше, че колкото повече я гледах, толкова повече се увличах в драмата, поставена пред мен.Докато Лиза се хранеше, забелязах, че ръкавите на ризата й бяха навити ръцете й, не видях следи от игли или следи.Лиза не беше на хероин или кока-кола.Докоснах ръката й, тя вдигна поглед: "Лиза, имаш ли къде да отседнеш тази вечер?"Тя поклати глава една в друга, знаех какво означава това."Лиза, имаш ли семейство? Някакви приятели, при които можеш да останеш?"Лиза погледна надолу към празния си поднос от кафенето и поклати глава.— По дяволите!Измърморих под носа си.Помислих си: "Бягай Джим. Днес минах покрай нея в кафенето на болницата; тя просто стоеше близо до вратата и гледаше как се сервира храната. Минах покрай нея и след това спрях. Можеш да си вземеш душ, а аз може да имам някои дрехи, които можеш да носиш. Беше топла сгъната банкнота от сто долара и се извива до формата на гърдите й.
Много неща сайт за запознанства с реге сингли. Косата й беше светлокестенява, наклонена към санруса, около раменете и падаше върху очите й като сив парцал.До ушите й беше спусната тъмнокафява плетена шапка.Лицето й изглеждаше мръсно, а очите й бяха тъмни.Тялото й покриваше износена риза с вид на плъх.На краката й имаше чифт добре износени маратонки;тя не носеше чорапи.Изглежда, че беше на около пет фута три или нещо повече.Избелели сини дънки с дупки покриваха краката й.Изглеждаше разрошена, уморена и гладна.Обърнах се и тръгнах към гаража, готов да се прибера.На половината път през фоайето спрях.Не можах да обясня защо, но нещо не изглеждаше както трябва.Не се чувстваше правилно.Обърнах се и се върнах обратно към кафенето и там беше тя, все още гледайки персонала на кафенето да раздава чинии с храна на чакащите клиенти.„Кажи, не можеш да си толкова гладен, за да искаш храна от болничното кафене сега, нали?“Не получих отговор.Нищо, нада, зилч, дори и отговор да се махна от мен.Опитах отново: „Няма ли нещо като топене на риба тон и бекон, което да предизвика интерес към готвенето на Марта Стюарт?“Никога не съм бил награда за повечето жени, не съм толкова твърд към очите, но след втория опит повечето или ме ритаха, или хвърляха нещо.Това момиче не направи нито едното, нито другото.Изглеждаше, че в пясъка беше начертана линия;Все още не бих се предал.Протегнах ръка и я докоснах по рамото.Тя отскочи, стреснато, след което се обърна от мен.„Здравей… Добре ли си?“Отново няма отговор.Вбесявах се.Посегнах отново към нея и точно когато бях готов да докосна рамото й, тя се обърна към мен.Виждах, че в джоба на ризата й имаше лист хартия.Тогава забелязах, че е от спешното отделение на болницата, тъй като логото на болницата се виждаше ясно отвън.Преди да успея да реагирам, тя протегна ръка и с намигване извади химикалка от джоба на ризата ми.Тя се огледа и извади вестник от кофата за боклук.Тя вдигна коляното си, използвайки го, за да задържи хартията, докато пишеше по полето.Тя откъсна парченце и ми го подаде заедно с писалката ми.Писането й беше нестабилно и трудно за четене, но можех да го разбера.Тя сякаш беше на нещо.Помислих си: „Боже, наркоман в болница“.Тя беше написала: „Казвам се Лиза. Вземете ярки цветове, които да съответстват на тези нейни брилянтни сини очи. Тя изглеждаше не на място, като Глен Бек на митинг на Обама. Да, днес може би малко“.Но лъжата проработи, тъй като Сара сякаш малко се разведри.Казах си сбогом и казах на триото, че ще се върна утре.Бях се отбил на път за вкъщи, както през последните три дни.„Карън, разбра ли имейла и номерата на мобилния ми телефон? Карън кимна с глава и аз излязох от стаята. Изглежда, че най-добрите в Бостън я намериха да се скита из бизнес квартала онази вечер.Тя нямаше лична карта, нито портфейл, нито портмоне, нито пари.Смятаха я за бездомник и я доведоха тук.Това е краят на историята.Поглеждайки назад към Лиза, тя изглеждаше уморена.Засега тя вече не беше гладна.Забелязах пръстите й, бяха добре маникюрирани и излъскани.Очите й бяха светли, не като очите на наркоман или наркоман.Очевидно е имало история зад тази дама.Изглеждаше, че колкото повече я гледах, толкова повече се увличах в драмата, поставена пред мен.Докато Лиза се хранеше, забелязах, че ръкавите на ризата й бяха навити ръцете й, не видях следи от игли или следи.Лиза не беше на хероин или кока-кола.Докоснах ръката й, тя вдигна поглед: "Лиза, имаш ли къде да отседнеш тази вечер?"Тя поклати глава една в друга, знаех какво означава това."Лиза, имаш ли семейство? Някакви приятели, при които можеш да останеш?"Лиза погледна надолу към празния си поднос от кафенето и поклати глава.— По дяволите!Измърморих под носа си.Помислих си: "Бягай Джим. Днес минах покрай нея в кафенето на болницата; тя просто стоеше близо до вратата и гледаше как се сервира храната. Минах покрай нея и след това спрях. Можеш да си вземеш душ, а аз може да имам някои дрехи, които можеш да носиш. Беше топла сгъната банкнота от сто долара и се извива до формата на гърдите й.